Прохождането на детето

Каква е ролята ни като родители?

Прохождането на детето, както и проговарянето, според историята на антропологията се разглеждат като революционни по своите последствия постижения на човека, които са станали негови неотменими атрибути, отделящи го от животинското царство.

Прохождането е свързано с възможността на детето да направи своите първи самостоятелни стъпки. Първите стъпки! С какво нетърпение се очакват те от родителите! Колко радост донасят те във всяко семейство! По стара традиция обикновено този ден се отбелязва тържествено като празник в семейството – „прощъпулник”. И не е случаен този празник за семейството. Детето се е изправило на две крачета и като „човек” може да ходи в изправен вид. Първите стъпки, макар и плахи, доставят още повече радост и на самото дете, защото то е трябвало да измине дълъг и труден път, докато стигне до този момент, в който да се почувства голямо и можещо, за да може да пусне ръката на възрастния и да тръгне само.

Обикновено срокът на прохождането и първите самостоятелни стъпки на детето стават възможни до края на първата година, при различните деца с плюс или минус някой месец след или преди първия рожден ден. Понякога, независимо че детето е напълно готово и може да проходи, не се отпуска да тръгне само́, тъй като изпитва „страх от пространството” и „от падане”. Това задържане в прохождането се случва, когато е било допуснато детето да падне и да се уплаши. Затова, въпреки че повечето деца прохождат до навършване на първата година, може спокойно да се изчака прохождането до 1 година и 3 месеца. Всяко по-голямо изоставане в прохождането основателно започва да тревожи родителите. И тук обаче, както и при проговарянето, както и при всяко начало, трудности могат да се срещат не толкова от липсата на възможности у самото дете, колкото от допускани грешки във възпитанието на движенията до този момент. За да се подготви детето за важния момент на прохождането, то трябва да премине през редица последователни етапи от развитието на движенията (моториката) през първата година от живота си.

Движението – истинска необходимост при детето

Mного философи и мислители от древността до наши дни са определяли и определят, че човекът е същество на движението, че развитието на човека и на душевния му живот е във висша степен свързано с движенията. Нека си представим човек, на когото е забранено всякакво движение: целият му душевен живот ще бъде подложен на огромно изпитание. Одушевеност приписваме само на подвижните, живите организми, защото душата се намира в най-тясна връзка със свободното движение.

Всяко здраво и нормално развиващо се дете иска да се движи. Движенията са най-характерни за детето, особено през първите пет години от живота му. Тогава то е необикновено подвижно, нито за минутка не остава в покой и трудно може да се удържи на едно място. Ако можехме да измерим работата, която детето извършва при тези непрестанни движения! Така например едно момиченце на една и половина година прави до 70 скока без прекъсване на едно място, като се държи за опора, а двегодишно дете само за един ден, оставено свободно да се движи в стаята и навън, изминава около 20 километра.

Движенията са не само най-характерни за малките деца, но те са им и изключително необходими. Потребността от движение е присъща на детето още от пренаталния (вътреутробния) период. През целия период на ранното детство тя си остава една от най-важните потребности. За това говори свързаността на движенията с емоционалното състояние на бебето. Може например да се наблюдава как то плаче при повиване и при всяко ограничаване на движенията му и как веднага се успокоява при освобождаване на краката и ръцете му.

Движенията са източник на познание, на радост и на здраве за детето

Когато се движи, детето има възможност да се премества в пространството, да приближава само́ и по свой избор предметите и лицата, да действа с тях или да общува, благодарение на което неговите възприятия и представи за света стават по-богати. Когато се движи, детето среща все нови и нови предмети, научава техните названия, интересът му към тях нараства и то задава разнообразни въпроси. Така се разширява детския кръгозор, развива се детския ум.

Движенията са източник на радост за децата. Забелязали ли сте, че най-радостни и щастливи са децата, когато имат възможност да тичат, да скачат, да се движат на свобода? Дори когато малкото бебе се освободи от пелените, се оживява, рита с крачета, разперва ръчички, смее се и гука. То е доволно и радостно, защото се движи. И обратно – когато детето се ограничава от възрастните или самото то не е в състояние да се движи, това дете се отличава с понижен емоционален тонус. Кърмачето обикновено плаче и нервничи, че не може да пълзи и да се добере до искания предмет. Детето след една година става още по-нервно и нетърпеливо, когато не може да ходи, да тича и скача като другите.

Движенията са източник и на здраве за децата. Те оказват благотворно влияние на мускулите, стимулират кръвообращението, дишането, обмяната на веществата и дори изработването на хормони, възбуждат всички жизнени процеси.

Каква е ролята на родителите?

Всички са забелязали изключително голямата подвижност на малкото дете. Виждали сме как малкото дете току-що се е изправило с голямо усилие на крака, а вече бърза устремено напред и даже ни повлича след себе си; как още не може да ходи добре, а тръгва да слиза само́ по стълбата. Тази голяма подвижност на детето радва родителите, понякога ги очудва, но често ги и безспокои, защото обикновено тя не се съпровожда от добре овладяни движения и тогава става опасна за детето. Естествено е тогава родителите да започнат да се безпокоят, че детето ще се спъне, ще падне, ще се удари. И за да го предпазят от това, те започват да го ограничават в пространството и да му доставят играчки, с които да си играе спокойно на едно място, без много да се движи и да не вдига много шум. На по-голямото дете пък просто забраняват да тича, да скача, да се катери или го мъмрят, упрекват, дори наказват, ако е правило това. Естествено, родителите в този случай имат основание да се страхуват, но те не постъпват правилно, защото така спъват развитието на движенията у детето. Фактът, че голямата детска подвижност понякога влиза в противоречие с неовладените още двигателни умения, не значи, че ние трябва да пречим на детето да се движи, нито пък, че ние можем да го пуснем да прави каквото си иска. А какво да се прави тогава? Преди всичко е необходим контрол и ръководство от страна на възрастния. За усвояване на необходимите двигателни умения и навици детето се учи от възрастния. Всяко едно ново движение детето извършва отначало с помощта на възрастния, а после самостоятелно под негов контрол. Вместо непрекъснато да забраняваме на детето „Не тичай, ще се спънеш!” или „Не скачай, ще паднеш!”, трябва да му покажем и да го научим да тича, без да се спъва, и да скача, без да пада, а дори и да пада – без да се наранява.

Като се има предвид ползата и необходимостта от свободните движения за развитието на детето, родителите трябва да направят всичко възможно, за да развиват и възпитават движенията. Преди всичко е необходимо да се осигури достатъчно простор (в кошарката, в стаята, на двора, на улицата), където детето ще може свободно да ходи, да тича и да се катери, без да го грози каквато и да е опасност. Вместо да ограждаме детето със страх да не се опари на горещата печка, нека заградим и обезопасим самата печка. За да не пресича детето улицата с летящите коли и да ходи да търси далечната детска площадка с пясъка за игра, нека му осигурим всичко необходимо в двора. За да се развиват и възпитават правилно движенията у малкото дете, са необходими повече простор и игра, защото играта придава смисъл на движенията. Затова в играта детето с голямо увлечение и желание извършва най-разнообразни движения – обръща се, пълзи, изправя се, пристъпва, ходи, тича, вози, провира се и т.н. Необходимо е също да набавим за детето подходящи играчки, които да го подбуждат към едно или друго движение. В играта и с играчките детето повтаря многократно и с удоволствие съответните движения, без да се уморява, а възрастният му показва как по-лесно и по-добре да ги извършва.

Всички движения, осигуряващи преместването на тялото в пространството и контакта с околната среда, имат определено значение за психичното развитие на детето и оказват влияние върху поведението му и връзките му с другите, но основното движение е ходенето. Както подчертахме още в началото, прохождането, заедно с проговарянето, е главната придобивка на едногодишното дете по пътя на неговото човешко развитие. Затова в основни линии грижите по отношение развитието и възпитанието на движенията през цялата първа година от живота на детето са насочени главно към подготовката за своевременното и правилно прохождане. Ето и някои от по-важните етапи в подготовката на детето за прохождане, които ще се опитаме да откроим като разкажем накратко за пътя, който измина едно дете от раждането си до прохождането си.

Как се подготвя детето за прохождане?

Както винаги, особено важно е началото, което в случая се бележи с умението на детето дадържи главата си изправена. През първия месец, когато го вземат за хранене и още повече, ако го поставят по корем, бебето се опитваше за кратко да повдигне глава. След многократно повтаряне на това упражнение, през втория месец то вече успяваше не само да повдига глава, но и да я задържи изправена. Многократните упражнения помагат за укрепване на вратните мускули и през третия месец, щом го поставеха преди хранене по корем, не само задържаше продължително главата си изправена, но това движение му ставаше твърде приятно. Даже, когато плачеше силно от колики или по друга причина, достатъчно бе понякога само да го обърнат по корем и бебето веднага се успокояваше.

Особено важно движение в началото за подготовката за прохождането е и опората на краката. За нейното постигане бе напълно достатъчно при всяко вземане на кърмачето за хранене или извършване на тоалет, то да се упражнява, като се хваща с две ръце под мишниците и многократно ритмично детето се повдига и отпуска докато стъпалата опрат върху твърда основа (упражнението е известно като „танц”). Така детето много лесно придобиваше опората на краката по пътя на трениране на неговия вроден безусловен стъпален рефлекс. При всяко по-продължително оставяне на кърмачето в легнало положение (както е например при заболяване или в случаите на хоспитализъм* или просто занемареност) съществува опасност вроденият стъпален рефлекс да отпадне и детето просто да „загуби” опората на краката. В тези случаи понякога се създават трудности, за преодоляването на които са необходими по-специални рехабилитационни упражнения за възстановяване опората на краката, тъй като този двигателен недостатък може да се отрази по-късно и върху нормалния срок на прохождането, а косвено и върху нормалното и своевременно психично и личностно развитие на детето.

През петия и шестия месец двигателната активност на детето значително нарастваше. Веднъж, както лежеше по гръб и се извърташе настрани да гледа красивата играчка, се катурна и само́ се обърна от гръб на корем. Явно това му харесваше и то започна все по-често и по-често да използва обръщането от гръб на корем и обратно, защото наоколо имаше много неща, които му харесваше да разглежда и се мъчеше по някакъв негов си начин да ги достигне.

По-специално място в развитието и възпитанието на движенията през първата година заема пълзенето. Някои автори, а и много родители смятат, че пълзенето се отразява задържащо върху прохождането и затова не трябвало да се стимулира. Всъщност пълзенето като движение, включващо най-разнообразни групи от набраздената мускулатура на цялото тяло, е прекрасно общоразвиващо упражнение за нея и затова трябва да се стимулира. Освен това в психологически аспект неговото значение се изразява в това, че за един ранен и твърде продължителен период, в който кърмачето все още не е съзряло за овладяване на ходенето в изправен вид, пълзенето му дава възможност самостоятелно да се придвижва в пространството, да го овладява активно и да осъществява активен контакт с обкръжаващата го среда, макар и по един малко по-примитивен – на четири крака – начин. Затова, когато забележим че детето се опитва да пълзи, да рита с крачета и да разперва ръчички, трябва да го окуражим и да му помогнем, като го стимулираме с играчка на подходящо разстояние (малко по-голямо от една протегната детска ръчичка), като го побутваме с длан при стъпалата и най-вече като му се даде повече простор, защото леглото вече е тясно за такива активни движения като пълзенето.

Друг е въпросът, че някои от децата пълзят, а други не пълзят, а направо прохождат. И за едните, и за другите обаче, задължителен етап преди прохождането е изправянето и пристъпването встрани покрай неподвижна опора. През осмия месец детето, което наблюдавахме, въпреки че вече пълзеше, май че не се задоволяваше само с пълзенето и започна упорито да се изправя, щом стигне до някаква опора като стола, дивана, леглото. А когато успяваше да се изправи, започна да пристъпва встрани, държейки се за неподвижната опора пред него. Самостоятелното изправяне и пристъпване имаха решаващо значение за прохождането му.

Веднага след това то се научи да пристъпва и напред с много малка помощ, като го водеха отначало за две ръце, а после и само за една ръка или дори само за пръстче. Понякога на този етап от подготовката на детето за самостоятелното прохождане родителите разчитат много на „проходилката”, която за съжаление е на колелца и буквално влачи детето, без то да прояви и най-малката двигателна активност. След като усвои пристъпването напред с малка помощ, детето бе вече напълно готово до своя първи рожден ден да проходи самостоятелно като направи само́ няколко крачки. Обуха му леки обувчици и то тръгна с разперени ръце и с изплезено от напрежение езиче. Пристъпваше плахо от предмет до предмет, по-често от едно към друго лице, които го мамеха ласкаво да направи няколко стъпки само́. То се страхуваше, често падаше, но гледаше победоносно околните и потръпваше от радост. Та нали това бяха неговите първи стъпки, заради които измина целия този труден път. Нали сега вече ще може, без да чака и да зависи от другия, само́ да се приближава и да избира нещата от околния свят. Нали ръцете вече ще бъдат свободни да се заемат с действията с предметите от околния свят, ще могат самостоятелно да се обслужват, да работят… като големите!

* хоспитализъм — съвкупност от увреждания на психическото или физическото развитие, предизвикани от продължителна емоционална фрустрация, най-често в кърмаческата възраст